Хей, пътнико уморен и прегърбен.
Моля те за малко поспри!
Аз искам да ти разкажа -
какво е било по тези земи.

Ето таз чешма например,
сгушена в зелената гора.
За нея баба ми разказваше,
че самодивско сборище била.

И тихичко се спускахме по стълбите,
за да си напълним студена вода.
Мълчи! - баба ми казваше -
защото само сред смирените излиза тя.

Самодива – дивно красива,
засмяна и закачлива.
Облечена в бели одежди -
от слънцето сякаш изпредени.

На пътника вода тя ще даде.
Ще го утеши, ще го разбере.
Ще му постели за вечна дрямка.
Ще му пее, докато душата му не отлети.

Но колко може да е тихо едно дете?
Все изшумолявах нещо в храсталака.
Припряно питах – Де е тя?
Изплаши я – отвръщаше ми баба.

Самодива така и не видях,
но и днес ходя на чешмата,
защото обичам да се любувам на красотата,
на отразяващите се във водата лъчи.

А тука, на таз пък чешма -
в баира далече от града,
с дядо пасяхме овце
и с него ми беше най-добре.

Мирис на окосено сено и трева.
Чиста, студена вода.
От сеното дядо ми правеше свирка
и пееше ми песничка една,
за хайдутите от стари времена.

Овцете пасяха си волно.
Свободна чувствах се аз.
Омайваше ме мирисът на полските цветя.
Благоговеех пред величието на Балкана,
но ето, че нищо от това не остана.

Поспри се, пътнико, поспри се!
Нека ти подам вода.
Почини си, отмори се!
Пази, ако обичаш, тишина!

Аз съм самодива, горско духче.
Аз съм твоята сестра.
Аз съм всичко, което ти е нужно,
ще ти бъда и майка, и баща.

Поспри, заслушай се във тишината!
Тя ще ти разкаже приказка една -
за двама братя алчни,
продали на баща си гордостта.

Ще ти разкаже за едно девойче,
появяващо се през нощта,
което скита като призрак и пази тишина,
за да срещне своята сестра.

Самодива с бяла премяна
и почернена от скърби душа.
Самодива, която ще те отведе
далеч от тези брегове.