Българийо демократична,

ужасно прозаична,патетична.

Прозират капки кръв от твоята земя,

от незапомнящи се времена.

Българийо,родино мила!

За какво се борим до последен дъх?

Да изпратим рожбата си свидна

далеч, далеч от този ""райски кът""

Българийо,не сме приятели със тебе.

Не си ми дала нищо ти,

но и аз, бедното селяче

не допринасям за твоите бъднини.

Не съм прегръщал никога земята,

заплюл я бих дори.

За мен е черна пръст, която

ще поеме ковчега ми на старини.

Оглеждам се в цъфналите клони -

не отричам блажената ти красота.

Но виждам в далечината някакви обори,

усещам „благоуханието“ на лайна.

Балканът ти величествен е, мила,

но в него има някаква тъга.

Пустеят къщите в селата,

всички са натъпкани в града.

Не съм човекът, който ще те съди -

изтерзана е отдавна твоята душа.

От тебе всеки с пълни шепи граби,

но никой не ти подаде мъничко храна.

Не съм човекът, който ще посочи

на народа ни любим греха.

Не са виновни тези от високите етажи

за падението на нашата страна.

Един народ, една голяма сила -

това ни трябва на нас сега.

Но не е готов народа - _

да потърси потъпканите си права.

Не ни е нужна днес война.

Не ни е нужно разцепление.

Трябва ни мечта една,

едно всенародно обединение.

Но мисля си, Българийо свещена,

че както някога, така и днес-

на нас ни трябва помощ чужда

някой,който да ни води към прогрес.

Ние съдим само, сочим с пръсти.

Не викаме на глас, мълчим.

Не ни достигат сили мъжки

от собствения страх да се освободим.

А ти като вдовица плаха,

страниш от своите деца.

Не виждаш ли отгоре, майко,

че губим човешката война?

И никой не си дава ясна сметка,

че България – това сме аз и ти.

Народът, който търси в други грешка -

сам ще се унищожи.

01,10,2014 год.